Животът на едно селище започва и завършва с неговите жители.
За съществуването на селище в землището на днешното с.Антон може да се говори още в дълбока древност. И определено трябва да се визира далечната тракийска епоха.
Смята се, че около Антон е съществувало селище от дълбока древност до тракийската античност и средновековния период. В района са открити няколко могилни некрополи. Намерена е и златна монета от времето на византийския император Лъв/Леон I (457-474г.), която свидетелства, че е имало живот поне до ранно византийската епоха, говори за някакъв стопански живот и стоково –парични отношения със съседни селища или териториите на юг от Средна гора и на север от Стара планина. След освобождението от турско робство, селото, тогава наречено Лъжене, се превръща в гранична точка между новосъздаденото Княжество България и Източна Румелия. Границата минава точно до селото и по течението на намиращата се наблизо река Тополница, а Лъжене остава в състава на Източна Румелия.
Църквата „Свети Илия“ е изградена през 1895 година в чест на разрушения едноименен манастир.
В близост до селото е изграден параклис, за да се достигне до него се минава през амфитеатър, който е снабден с пейки ,маси има барбекю и е чудесно място за отдих.
През 1950 година селото е преименувано на Антон в чест на местния комунист и партизанин Стефан Минев с прякор Антон.
На 28-ми май, 1944г в село Лъжене, днешен Антон, фашистки отряд разстрелва четирима комунисти-ятаци от селото:
Никола Цончев Николов, роден на 15 октомври 1912 г. в Лъжене /Антон/
Иван Ганчев Метанов, роден на 1 септември 1924 г. в Лъжене /Антон/
Стефан Николов Плъков, роден на 9 май 1897 г. в Лъжене /Антон/
Христо Николов Плъков, роден на 5 юни 1901 г. в Лъжене /Антон/
Върху паметника са изписани имената на загиналите и част от “Партизански марш” от поета Веселин Андреев.
След разкъсването на Сан Стефанска България от Берлинския конгрес, тук минава наложената граница на Княжество България с Източна Румелия по течението на р. Тополница и притока ѝ, спускащ се от старопланинското било – р. Граматник (Граматик, Граматник, днес в средното си течение наричана Илинска или Еленска река, тур. Тузлу дере), като граничният пост е на подбалканския път и село Лъджане (дн. Антон) заедно с Душанци, Копривщица и пр. остават 7 години извън Княжеството до Съединението на България в 1885 г.